Протестиращите – най-сетне будни и виждащи

Едва преди дни бе 18 февруари. Тогава се сетихме за Левски.  Мислехме за „чиста и свята република”, така силно желана от него. Желаем я и ние – младите. Борим се за нея, страдаме за нея, копнеем по нея...

От близо седмица страната ни е завладяна от многобройните протести на събуждащите се българи, неискащи и неможещи да търпят повече да ги правят на глупаци. Сметките за тока бяха черешката на тортата, която народът ни се опитва да преглътне от години. Може тортата да наречем „демокрация”, но май ни се струва леко „постна” като пицата на Дянков. Заблудата, в която живеем, умело ни е приспала, а сега със сънени очи осъзнаваме, че някогашните надежди за равни права никога не ги е имало. Просто в България винаги едни са имали малко повече „равни права” от други.

Потресаващи бяха историите, които завладяха мрежата в последните часове. Смайваща бе историята на стареца, който първо плаща 400, след това 600, а накрая сумата от 1000 лв. за ток. Смайваща е, защото този човек не тъне в разкош и за да е в състояние да плати последната си сметка, тегли заем и ипотекирва апартамента си. С минимални доходи е и можем само да гадаем как се спи с мисълта, че утре може и да пробваш колко удобна е пейката пред старото ти жилище. Това е нелицеприятната истина, но най-страшното е, че този човек може да се окаже моят съсед или вашият. Моят братовчед или вашият. Моят близък или вашият.

„Спите ли, уважаеми зрители?” Така се пееше в една песен – тъжна песен, до болка позната, на която към този момент може да бъде отговорено „Не, сега сме будни, сега виждаме.” Виждаме, че Борисов подаде оставка и Парламентът я прие, виждаме, че страната ни привлече погледите на Европа, виждаме, че е на прага на гражданска война. А знаете ли аз какво виждам? От две седмици съм на18 години и вече съм способна да гласувам, но знаете ли как се чувствам - като човек, който просто скача „от трън, та на глог”. Безброй анкети в интернет зададоха въпроса „Ако сте ученик, смятате ли да заминете в чужбина, след като завършите? ” Някои възрастни запитаха какво правят 15-16 годишни деца на протестите. А не сме ли именно младите надеждата на тази изстрадала страна? Кажете ми?  Кажете ми, вините ли ни, че не ни се живее така, че вече 23 години родителите ни вярват в демокрация, която я няма? Кажете ми виновна ли съм, че искам да намеря място, където ще се развивам, без страх, че ще съм безработна един ден? Виновна ли съм, че още на 17 години се запитах  къде да работя през лятото, за да помогна на семейството си да събере парите за моето обучeние? Виновна ли съм, че искам по-добро бъщеде? Виновна ли съм? Кажете ми?

Едва преди дни бе 18 февруари. Тогава се сетих за Левски.  Мислех за „чиста и свята република”, така силно желана от него, така силно желана и от мен. Ще изляза и ще се боря за нея, защото мечтата на Апостола живее във всеки от нас. Дано се сбъдне!

Лидия Йорданова

 

Напред българи!

Да се радвам ли, че българският народ най-накрая се обедини и надигна или да плача, защото причината за това е постоянното му ощетяване въпреки изнемощялостта му?

За какво ви беше референдум? – Да се построи още една централа, та и тя да смуче от малкото останали сили на българите? Последна в класациите за развитие и първа по изостаналост, не такава помним България и не такава я искаме за напред.

Все повече млади хора се обръщат към националните ни герои и дните на надеждата за светло бъдеще. Все повече те стават част от нашата лична идентичност. Защо? - Само в такова бурно време, когато лутанията между оцеляването и желанието за промяна те смачкват. А нуждата от намиране на сили в по-силните години от българската история, когато свободата е била нужна и е движела народа напред, нараства все повече. Но сега се нуждаем от друга промяна – да спрем да бъдем лъгани и да търпим на посегателства от всякакво естество.

Горди българи застанаха зад тази позиция, носейки знаците на нашата национална идентичност и забравения, почти угаснал огън на борбения дух, крепен от юнашки сърца. Зад тази непоколебима сила застават и органите на реда със смъкнати щитове.  Алеко Константинов го е казал преди 116 години: „ Защото и да дрънкаш – все едно, няма да оправиш света.” Бих добавила дела са нужни и ще оправим България. Стига сме се възхищавали и сме завиждали на гърците за тяхната обединеност, която имат за протести – и ние се обединихме. Нека българският народ да спре да бъде ощетяван. С цената на национализация на монополистите или преоценяване на тока. Но българският народ доказа, че не желае и няма да позволи да бъде експлоатиран по този или по друг начин. Напред българи!

Цанка Спасова

 

Световния ден на снега и в Търговище

На 19 януари (събота) от 11 часа в ОИЦ се проведе снежен празник на открито под мотото „Спортуваме и информираме!” по случай Световния ден на снега – 22 януари. Двора на къщата – музеи едва събра всички желаещи да вземат участие – от малки до големи. Всички записали се получиха рекламни материали и шапки със знамето на Европейския съюз.

Макар и с ограничено количество сняг, децата успяха да направят малък снежен човек в играта “Направи снежна фигура”. Успоредно с нея в сградата на Областният информационен център малчугани до 6 години рисуваха своите фантазии с пастели и флумастери, като задачата им бе да дадат живот на своята “Европейска зима”. През това време техните родители можеха да се запознаят с европейските фондове и възможностите за финансиране, представени в рекламните материали. За по-големите също имаше забавления: четири таблета, на които бе възможно да се играят игри както за момичета, така и за момчета.

Играта, получила най-голям интерес, бе дърпането на въже със закачено на него българското знаме. За да бъдат определени отборите бе теглен жребий във формата на късметчета със знамената на 27-те страни на Европейския съюз. Играта беше оспорвана и след приключването й, първите два отбора получиха подаръци от домакините. А всички, пожелали да си набавят още енергия за предстоящия ден, имаха възможност да опитат топлите напитки и вкусната храна.

 

Петя Петрова

---

Цанка Спасова в момента е в ХII клас във II СОУ "Проф. Никола Маринов". Наскоро издаде първия си поетичен сборник „Сърце във въздуха”. С голямо желание се записа в Клуба по журналистика към Младежки дом, който е създаден по проект "МИКЦ-Търговище - информация и консултация за младите хора".

Едно различно училище

Пътуваме към село Плъстина, община Омуртаг. Нашата цел – училище „Доктор Петър Берон”. Влизаме в двора му е сме топло посрещнати от директора – Мустафа Ваклев. С мили думи ни приветства с добре дошли. Вървейки към една от сградите, той побърза да ни каже, че плочките върху, които вървим и училищната фасада са преобразени благодарение на спечелен проект – „Красива България”. Влизаме в едно от по-малките помещения, където се провеждат часовете по информационни технологии. Кабинета е новообурудван с компютри, въртящи се столове и интерактивна дъска. Господин Ваклев допълни, че училището притежава девет такива приспособления. В дъното на кабинета, като на пиадестал, е издигнат компютър Правец – „Да ни напомня от къде сме тръгнали” – каза директорът. Там един от най-опитните преподаватели – Севджан, ни запозна с предимствата на интерактивната дъска. Позволява работа на слоеве за връщане на стари знания. Децата могат лесно и бързо да чертаят геометрични фигури или да оцветят картинки. Идва въпросът обаче, как децата чертаят в тетрадките си и могат ли изобщо да го правят сами, тъй като съответният инструмент чертае фигурата сам, а ученикът посочва единствено каква да бъде тя. Хубавото е, че децата приемат обучението си като детска игра. За учениците до 4-ти клас, това е предимство, но по-големите от тях - редно ли е да сливат понятията учене и игра? Това са годините, в които те формират светогледа си представата си за света. Изкривяването й не е ли грешна стратегия?

Господин Ваклев с голямо удоволствие ни заведе и до игрището, финансирано по проект „Модул спорт”. Впечатляващо бе как са съчетани множество спортове, които децата могат да практикуват само на една площадка – волейбол, баскетбол, футбол, тенис, хандбал.

Влизаме в главната сграда на училището. В малко фоайе са разположени плазмен телевизор, излъчващ снимки на децата в различни ситуации, и малко диванче, от което родителите могат да наблюдават излъченото. Голяма витрина с награди на учениците стои от другата страна.

Влязохме в няколко стаи, където протичаше следобедна самоподготовка на учениците до 4-ти клас. Стаите са с нови чинове, под и мебелировка. Бяхме впечатлени от поздрава на децата, защото това вече е рядко срещано явление. Чак тогава забелязахме, че те носят униформи. Директорът ни разказа, че целта на въвеждането им е била да не личи етническата принадлежност на децата. Те наистина имат самочувствие и спокойствие в училищната среда. С очите си се убедихме, че те вече са свикнали с тази система на образование. Пред нас една от ученичките раздели дъската на две, за да могат две деца да решават задачи едновременно. Това не е ли губене на време? По нея те пишат с интерактивни писалки, точно като маркери.

Директорът ни показа училищния стол, където купона за хранене струва 50 стотинки. Остатъкът от сумата се поема от училището. Разказа ни, че е успял да докаже около 1200 декара училищна земя, където ученици и учители отглеждат заедно зеленчуци, които влизат в училищния стол. Никой ли не е защитил детските права?

Вървим към салона, където се провеждат часовете по Физическо възпитание и спорт. „Малък, но нов” – каза господин Ваклев доволен, защото преди не е можело да се влиза в тази част на училището. В едно от помещенията станахме свидетели на репетиция на тамбуристите от детския ансамбъл на училището. Децата бяха потопени в магията на българския фолклор. Самият салон е наистина малък, но се използва от всички. Директорът лично ни показа няколкото фитнес уреда и сгъваемата маса за тенис.

Видяхме и малката учителска стая, която се оказва достатъчна за 17-те преподаватели.Те са принудени да разработват уроците си сами на лаптопите си, защото никое издателство не може да откликне на новата система в учебното заведение.

Впечатлени бяхме от образите по коридорите. Народни будители допълват обстановката и придават патриотична атмосфера. Точно пред учителкста стая пък са разположени портретите на 6-те ястребинчета. Между първия и втория етаж, на най-голямата стена, са цитирани думите на Ботев точно под портрета му: "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…"

Благодарение на създадената среда, учениците ни винаги се нареждат сред първите  на външно оценяване, допълни директорът.

Малко преди да си тръгнем господин Ваклев ни издаде, че училището е спечелило нов проект. Той ще финансира воденето на учениците на различни екскурзии. Питаме го какво следва, а той ни отвърна, че неговата следваща цел е осигуряването на таблет за всяко дете. Обясни ни, че тенденцията която следва е премахване на дискусиите от учебните часове. С това децата няма ли окончателно да се  превърнат в роботи, работещи с интерактивни дъски, които дори няма да могат да изразят себе си с думи? Няма ли да загубят човешкото в себе си?

Автор:Цанка Спасова

Другата реалност – животът на циганите

От клуба по журналистика към Младежки дом град Търговище посещаваме „циганската махала” на града. Още с наближаването на квартал „Малчо Малчев” студът и тъмнината, легнали над него ни обземат. Улиците са разбити и кални. Стигаме до  „II ОУ „Н. Й. Вапцаров“ – единственото училище в района. То изглежда мрачно, въпреки наличието на прозорци, макар и изпочупени и занемарен двор. Там ни посреща Джавката – нашият „екскурзовод”. Показва ни обществената баня, в която работи. Разказва ни, че тя е изградена през 2000 година и я подаряват на община Търговище безвъзмездно. Банята е разделена на отделни помещения, оборудвани с душове, всичко в кабинките е подредено удобно. Джавката дава шампоани и сапуни на своите клиенти. Едно къпане в тази обществена баня струва 1 лев и 50 стотинки и трае 40 минути. 90% от разходите на банята се поемат от община Търговище. „Екскурзоводът” ни разказва, че тя се използва повече през зимния период, защото през лятото „слагат тубите вънка”,  на слънцето и така се къпят. В същата сграда се намира и лекарски кабинет, в който са работили лекари от „Лекари без граници”. Тяхната задача е била да имунизират 5000 население на квартала и да създадат навика у майките да имунизират своите деца, като така са предпазили и ромите от смъртоносни болести и града от епидемии.

Навлизаме навътре в квартала. Кални улици, разбити тротоари и малки къщички правят мизерията, на която са подложени хората, съвсем реална. Потресаващи гледки на измършавели кучета, които се разхождат навсякъде, и мрачни хора, облечени с дрипави дрехи, обкръжават наоколо. Джавката ни разказва, че това са къщи, изградени от общината след наводнение, което е заляло цялата улица. Къщите приличат повече не колиби, а дори да имат някакви удобства, те не са видими. „Така живеят хората” – разказва ни той. Сравнява циганите с евреите и ги причислява към групата на едни от най-добрите търговци. Разкрива ни и житейските философии на циганите – „не пазят, не милеят, свикнали са на готово”, „ за деня мислим за утре не.” Противно на представата ни за живота на ромите в едно семейство вече рядко има повече от 4 деца, разказва ни той. Но традицията за сватбите се спазва и тук, тя винаги протича в рамките на 72 часа, но случаите на „дете ражда дете” вече са изключително редки. Момичетата почти не се женят на 13-14 годишна възраст. Живеят около 4, 5 семейства, като за всяко има отделна стая. Около 2000 души от квартала работят в чужбина. Благодарение на техния труд успяват и ромите, останали в Търговище, да живеят. Когато изкарат малко пари изпращат част от тях в България или се връщат и после пак заминават, обяснява Джавката. Вървим по все по затънтени улици, които никога не са били асфалтирани, а гледката става все по потресаваща. Виждаме боси деца да ходят по разкаляния път, в студа. „Калени” ги нарече екскурзовода ни. Облечени са с тънки якенца и вече окъсели им анцузи. Рошави, но все пак деца игриви и весели. Снимаме ги, а те ни питат дали ще качим снимките в интернет. Оставаме учудени от тяхната информираност. Споделяме изненадата си с Джавката, а той ни разказва за зачестелите случаи на запознанства по интернет на млади момичета и момчета, които се взимат. Разказва ни как няколко дни са търсели девойка от квартала, а накрая се оказва, че тя се запознала с момче по интернет и се оженили.

Джавката ни завежда в една от богатите къщи. Състои се само от една стая, а вътре живеят 4 души. Ядат на земята, а в ъгъла на стаята има две единични легла. Печката е разположена на централно място. Мизерията е повлияла на тяхното мислене, разбрахме когато видяхме отчаяните им погледи.  Оказаха се много гостоприемни въпреки своята немотия. Там живеят Ема Маринова, съпругът, дъщеря й и внучка й. Жената взима пенсия – 140 лева, но те не достигат. Не успява дори да си закупи инсулина. Дъщеря й има момиченце, за което не получава никаква помощ от държавата, освен детски добавки по 35 лева на месец. От бащата не получава нищо, защото са разведени от 4 години. Детето ходи на училище и му харесва.  Живеят единствено от пенсията на Ема. „Джавката ни пише хляб, манджа”, разказва Ема, взимат на вересия от магазина. „Без работа, без пари, труден живот” добавя 23-годишната й дъщеря. Оплаква се от липсата на работа.

Тръгваме си от тяхната къща потресени от начина, по който живеят и всичко, с което са принудени да се примирят тъй като нямат друга алтернатива. Замисляме се какъв старт в живота може да има детето и младата му майка, те са потънали в немотията си.

Джавката ни завежда в неговия магазин – един от 5-те в квартала. По пътя срещаме учудена от посещението ни жена, която бута детето си в количка. Любезно и на български се обръща към нас и пита кои сме. Ние й обясняваме, а тя се оплаква от присъствието на улични кучета в квартала. Приближавайки магазина виждаме полу-съборени постройки едва крепящи се на нещо.  Хората разчитат на вересиите, защото в противен случай няма да има какво да ядат, ни разказва Джавката, когато стигаме до неговия магазин.  Взимат си от всичко и не се лишават от луканка например, ни обяснява Джавката, но си купуват по 50-100 грама. Когато вземат пенсиите или има пратят пари от чужбина покриват част от дълговете си. Това се случва след няколко месеца. Стане ли сумата твърде голяма не им се дава всичко. На децата се купуват закуски сутрин, дава им се сладко, но това зависи отново от дълговете на родителите им, разказва той. Майките си купуват по една кутия цигари на ден, задължително. Децата остават на заден план. Влизаме в магазина и виждаме разнообразие от хранителни стоки и домашни потреби. Място, пълно с изкушения за бедните цигани. Излизаме вън а Джавката ни предлага да ни почерпи с кафе. Показва ни почти изписана тетрадка с вересии, с въздишка и думите: „там е лошо”. Казва ни за случаи, когато са го будили през нощта, защото искат алкохол.

Питаме го на какво друго разчитат хората, а той споменава изборите като алтернатива – „по 100 лева Бойко обеща”.

Накрая го питаме за истинското му име – Детелин Петров.

Тръгваме си потресени и умислени от видяното и чутото. А ние се чудим какво да облечем, констатира един от младите журналисти…

Автор:Цанка Спасова

---

Петя Петрова учи в ПГИЧЕ "Митрополит Андрей". За втора поредна година е стипендиантка на "Американска фондация за България" в област "Журналистика". Интересите й в тази насока получават развитие в Клуба по журналистика към Младежки дом.

Търговищката махала - живот ден за ден

“Денят ми започва в 6. До 8:30 съм в магазина, след това до 18 часа – в банята, отново поемам смяна в магазина до 21 часа, и после при булката”. Това е ежедневието на Детелин Цветков, по-известен в кв. Малчо Малчев като Джавката – управител на магазин и държател на обществената баня. В този натоварен график, той все пак успя да разведе нас, клуба по Журналитика, на импровизирана “екскурзия” из непознатия град – квартал на Търговище.

Когато някой човек спомене “махалата” в ежедневен разговор, веднага в ума ти прииждат асоциации с боеве, неподдържаност, липса на образование и хиляди жалби и оплаквания. Но монетата винаги има две лица. Вървейки по улиците, пълни с измършавели кучета, си заобиколен от редица сгради, някои толкова запустели, че би рискувал безопасността си, ако влезеш, но и такива, от чийто облик оставаш възхитен. Хората са дружелюбни, усмихнати, подхвърлящи закачки, наричащи те “туристи” – за тях си такъв, защото кварталът не е много малък, но въпреки това всички се познават. В Малчо Малчев живеят около 5000 човека, а тези, работещи в чужбина, достигат 2000.

Хората, чийто имоти са били разрушени след опустошителното наводнение през 2005г, сега живеят в малки държени къщурки, долепени като сандвичи една за друга. Малки и компактни, боядисани в живи цветове, ясно се различава къде живеят роми, къде българи и – турци. “Ромите не са свикнали да пазят чисто”, споделя Джавката. И независимо от това, кои се грижат за домовете си, и кои – не, всички те посрещат ръкомахайки енергично.

Нашата “делегация” се отправя по малките улички, съпровождана от глутница кучета – не дотам пазачи. Яркият контраст между къщите на бедни и на по-заможните, ни кара да влезем в една от първия тип. Посрещнати сме неочаквано любезно и приветливо, а приятната атмосферата бе допълнена от мириса на прясно изпържени кюфтета. Стопанка на къщата е Ева Маринова – на 51г., с диабет и прекаран инсулт, безработна с пенсия едва 140 лв, тя се оплаква със сълзи на очите и треперещ глас, че парите за лекарства не й стигат. Живее заедно със съпруга си, разведената си дъщеря и внучето - първолаче.  “Добре, че са майка и татко да ми помагат”, казва 23-годишната дъщеря. Джавката споделя, че повечето семейства живеят като в орех – в 4 стаи, а броят на поколенията може да достигне 5. Изпращат ни с думите “Заповядайте отново, да пием чай”.

“За деня мисли, за утре – не”, казва Джавката като стопанин на обществената баня. През 2000г., французи чрез организацията “Лекари без граници” я изграждат и подаряват на общината. Днес – скръцащи врати, но в прилично състояние. Екскурзоводът ни показва отделните помещения за специални посетители, като 40 минутна гореща баня струва 1,50 лв. На входа, нашият гид с 32 – каратова усмивка продава шампоани и сапуни за всеки желаещ с думите “Търговията е слабото място на ромите”. Споделя, че посетители не липсват, през зимата броят им дори се увеличава, защото повечето семейства нямат бани.

Отправяме се с бодри крачки към другото място, където лидера на махалата върти бизнес, а именно най-големия магазин в квартала. Джавката разказва,че жителите “пишат” храна в тефтера и я вземат на изплащане. Хората пазаруват и скъпи продукти, независимо от доходите. Влизайки във въпросният магазин, виждаш препълнени рафтове с всякакви вкусотийки, дори за миг фокусираш любимите вафли и си припомняш за детството. Магазинът работи и през почивните дни, като клиенти понякога има и нощем – “Те не звънят, а викат и докато не станеш, не си отиват”. Екскурзоводът ни се включва в спорът за точният брой на хората, завършили средно образование и висшистите, като се достига до консенсус за последните – четирима. Децата от махала са наясно с Интернет комуникациите и дори последната женитба се е заформила в социалните мрежи. Булки има и на 13-14 годишна възраст, като Джавката акцентира, че “Кражбите вече свършиха, булките сами пристават”. Сватбите продължават няколко дни и огласят целият квартал.

Жителите на махалата ни изпращат, както и ни посрещнаха – с усмивки и позитивно настроение. Въпреки ситуацията, в която се намират, независимо от липсата на избор за изход от нея – това не спира хората да живеят според разбиранията си и да бъдат щастливи. В моите очи малкото и непознато кътче на Търговище вече изглежда различно – не толкова като забранената и изолирана зона, а като мястото, събрало в себе си съдбите на бъдещото, защо не, различно поколение.

Автор: Петя Петрова

Европа в едно балканско село

Институцията училище рядко предизвиква приятни асоциации в ученическото съзнание, главно заради това, че е свързано с ежедневна рутина, строги преподаватели и досаден обучителен процес. До днес. Едно училище в малко Омурташко селце се опитва да промени това. И по-точно, колективът на ОУ “Д-р Петър Берон”, село Плъстина, състоящ се от позитивно и творчески настроени учители, се опитва да разшири границите на понятието. Директорът на училището и бивш негов възпитаник – господин Мустафа Ваклев, ни посреща нас, клуба по Журналистика, усмихнат и ни приканва да видим мястото, на което той се опитва да придаде един по-нестандартен вид. Тук черната дъска е история, пред 185-те ученици са шарени и различни стаи с ламиниран паркет, интерактивни дъски и много още модерни съоръжения, за които предстои да ви разкажем.

В на пръв поглед съвсем обикновеното школо, откриваме почти забравените портрети на Апостола, Ботев и Вазов – показателно, че въпреки в края, в който се намира училището, хората се опитват да съхранят и предадат на поколенията българското. Пред очите ни се разкрива пълният блясък на учебното заведение – напълно оборудвани компютърни кабинети, плазмен телевизор за родителите, които искат да влязат в ролята на Big Brother, както и лаптоп за всеки учител. Както сподели пред нас г-н Ваклев “отиваме към нов тип система”. Изумява ни факта, че “Д-р Петър Берон” ще бъде едно от първите училища, където скоро тежките раници с учебници ще бъдат заменени с таблети. Виждаме, че малчуганите вече работят на ниво професионалисти с интерактивните дъски, които рядко се виждат в областните учебни заведения. Демонстрират ни как полезните занимания пред Paint вкъщи, сега им помагат в решаването на уравнения и слагането на препинателни знаци само чрез няколко прости движения. Учителите вече са загърбили досадните маркери, а гъбичката използват от лентата с инструменти на дъската. 9-те 97 инчови електронни интерактивни дъски са “едно безкрайно пространство за съхранение на информация”, както ги определя директора. Също така, той добавя, че “Учениците го приемат като игра и е хубаво,че се учат да работят и да използват знанията си”. В един от часовете, където гостуваме, виждаме как при допусната грешка от страна на детето, учителят коригира чрез електронно моби от другия край на стаята. Тези демострации определено променят лицеизраза на всеки присъстващ в класната стая и изпълват очите с интерес.

“Поемам рискове. Екипа ми вярва”, казва директора, показвайки ни мултифункционалното спортно игрище, построено по Национална програма, модул “Спорт” през 2008. Тук учениците могат да играят хандбал, волейбол, футбол и тенис на корт, а през зимата на тяхно разположение е и физкултурния салон с нови фитнес уреди. “Винаги има следобедни занятия”, споделя г-н Ваклев и точно на такова попадаме – на това в школа “Тамбура”. Заварваме децата да свирят произведение, звучащо толкова изпипано и мислейки, че те се готвят за концерт, директора подхвърля, че още е сурово. Учениците могат да посещават и ансамбъла по народни танци, хореография или кръжок за поправка на компютри. Г-н Ваклев с гордост заявява, че средно 10,5 от 18 имат успеваемост във ВУЗ-овете. За наша изненада ежегодно учениците имат “синьо” училище на море, ходят по екскурзии, а ансамбъла участва и във фестивали в Турция.

Зад гърба на училището стоят много спечелени проекти, като едни от най-значимите са : 42 000 лв. за училищна униформа, 99 000 лв. по Европейски струкурни фондове : интеграция на малцинствата и 4 000 лв. за извънкласни дейности. Разбираме, че училищни автобуси събират ученици от 11 села и това е “Единственото училище, където има прогрес” по думите на директора. Това е факт и в сферата на храненето – обяд само срещу 50 стотинки, а за децата от 1 до 4 клас е дори безплатно, като пълноценният обяд е гарантиран. Запитваме как разбират родителите на учениците за всички тези предимства, а отговорът е : родителска среща на колела. Всички учители с предварително подготвена презентация за процеса на работа биват превозвани до даденото село и провеждат дискусия с родителите. “Нашите учители приемат мисията като вътрешна, а не само да дойдат да си вземат заплатата” – това са думите на г-н Ваклев. И черешката на тортата е изумлението от страна на професор, разбрал за училището – “Боже мой! Аз работя в елитен университет, а в едно балканско село да открия Европа!”.

Именно училището е мястото, където човек полага основите на своя живот, където гради обща култура и представата си за света. Тук всеки трябва да се чувства полезен, да надгражда уменията си чрез подкрепата на семейството и преподавателите. Технологиите могат много да дадат в развитието на младежта, но могат и да отнемат също толкова. Дали ще се възползваме, или не – зависи само от нас.

Автор: Петя Петрова

---

Лидия Йорданова е на 17 години. Учи във IIСОУ "Проф. Никола Маринов". Печелила е награди в конкурси за литературно творчество. В Клуба по журналистика към Младежки дом, който е създаден по проект "МИКЦ-Търговище - информация и консултация за младите хора" търси нови знания и възможност за изява.

Търговищкото гето

Денят е девети ноември - и въпреки че го пише в календара, малко хора знаят, че днес е ден за борба срещу расизма. Това едва ли е известно и на жителите на ромската махала, към която сме се запътили с останалите от клуба по журналистика към Младежки дом в Търговище. Вървим и постепенно преминаваме от една цивилизация в друга. Домашните животни по улиците зачестяват, променят се и къщите. Още в началото на махалата се насочваме към единствената баня за хората от тази малка общност. Там ни посреща Джафката – Джефер по рождение, а с официално име – Детелин Петров. Сам за себе си казва „И кучетата ме познават.”

Заварваме го да говори по телефона. И докато любезно ни кани с жест да влезем и разгледаме банята, чието управление му е поверено, нейде из джоба му звъни втори телефон. На външен вид банята не е нищо особено – най–обикновена сграда. Вътре има тоалетна и две кабинки, като едната е за „по – знатните циганки” – казва той. Трийсетминутното къпане струва 1.50лв. и посетители не липсват. През лятото хората предпочитат да си топлят вода с туби на двора, но през останалото време от годината не се лишавали от възможността да се изкъпят. След като ни разведе, Джафката продължава своя разказ, явно е изключител телефоните си, защото не се чуват отново до края на обиколката ни. Заключва вратата на двора с думите „Чай да затворим, че има агенти.” Споделя подробности относно изграждането на този „луксозен център”, а именно кварталната баня. През 2000-ната година в Търговище идва организацията „Лекари без граници”. В махалата, лекарят е един. Хората биват прегледани и имунизирани. Тогава със спонсорството на Франция се строи банята, подарена по – късно на общината, която пък на свой ред поема 50% от разходите й. Пак по френска инициатива стартира кампанията „Красива България”. С нейна помощ започва строенето на нови сгради.

Обиколката ни продължава и минава през училището -  Второ Основно Училище "Никола Йонков Вапцаров". Дори и извън учебно време тук има деца. Джафката ги хвали като казва, че те не само ходили на училище, а и се съревновавали помежду си. Махалата се гордее с четиримата завършили висше образование, един от които е действащ адвокат. Улицата, по която ни повежда не е от най–представителните  - по тротоарите боклукът е разнообразен и налице. Но отсреща има нови къщички – със дървена дограма и добре поддържани. Те са залепени една за друга, каквито виждаме по филмите – сини, розови, оранжеви. Имат си дори оградки, върху които, облегнали се усмихнато ни поздравяват живущите. Всичките до една са издигнати след наводнението през 2005г., по време, на което хората пребивават временно в училището. Търговище е един от най – засегнатите райони. По – нататък  в далечината се вижда автомат за кафе. Мисля даже, че работи. Хората мило ни поздравяват – усмихват се. Отвръщаме на поздрава им и продължаваме напред.  Навлизаме в улиците, които са сърцевината на квартал „Малчо Малчев”. Някъде оттук един външен човек бива обземан от чувството, че е изгнаник в собствения си град. В тази част на квартала къщите нямат нищо общо с видяното до тук. Някои са в толкова критично състояние, че съборетина не ги описва точно. А в подобни на тях живеят по 4-5 семейства. В центъра на махалата всички погледи са вперени в нас. Малки и големи не изпускат всеки ход на „тази делегация” – както ни определиха. „За деня мислим, за утре – не!” – казва Джафката по отношение на циганския манталитет. Глъчката по улиците не стихва – детските гласчета са неуморни, радостни дори, въпреки че едно момиченце беше босо във време, което температурите не превишават петнайсетина градуса. „Калени са” – отново казва нашият водач. Вървим си по улицата, а коментарите са толкова много, че трудно може да чуеш или запомниш всичките. Варират от „Много кучета има”, което е самата истина до „Ако искат у нашата къща да влязат.” До края на този обход поне се убедих, че от нашите циганите по-гостоприемни няма.

Джафката свива в нещо подобно на тунел – а е прилично на такова, защото от някогашна къща са останали три стени, от четвъртата малко се вижда. И сякаш за неин присмех на отсрещната улица се издига палат. Недоизкаран обаче – явно парите са свършили. Няколко къщи по – нататък влизаме в дома на Ема Маринова. Тя е на 51г., с пенсия от 140лв. Преживяла е инсулт и страда от диабет. Сварваме нея и семейството й по време на вечеря. От вратата се носи мириса на кюфтенца. Очевидно той е привлякъл котките от махалата. Възрастната жена жевее с дъщеря си на 21години, която вече има своя дъщеря в първи клас. Бащата на детето не полага грижи за него и майката се оправя само с помощта на близките. Поканите да ни почерпят отново не се скъпят, но почти мръква, а има още какво да се види. И срещу тази къща се откроява поредния дворец, само че този е завършен, но собствениците му са в Германия. Последната точка от разходката е магазинът на Джафката, направен с американски средства на стойност 12хил. лв. Той е най – големият, най – новият и вероятно с най – дебелата книга за вересии в махалата. Наслука ни посочва борч на стойност 500лв., като при това този не е най – високият. Задълженията се плащат, едва когато се пратят пари от чужбина. И тук хората си купуват месни продукти и сладко, но Джафката заявява, че за майките е по – важно да си купят дневната кутия цигари, отколкото да вземат нещо за децата си. Разговорът ни се завърта около изборите и „трудният живот”, както сам го определя нашия гид. Той допълва – „Няма вече кебапчета по изборите, Бойко обеща по 100лв. на човек.” Изводът ще направя отново с негови думи: „Големи пари падат по изборите.” И като за последно Джафката ни разказва как минава един негов ден. Като се почне със ставането сутрин в 6 часа до 8:30 е в магазина и след това го сменя магазинерка.От 10 до 18ч. е в банята, после отново в магазина до 21ч.

Казваме си „чао” и клубът ни си тръгва от това място в дъното на града. И като че ли това дъно не е просто метафора за отдалечеността на квартала, а е и отправната точка на всеки ром по пътя към измъкването от мизерията и нищетата.

Автор:Лидия Йорданова

---

Преслава Стилиянова също учи във II СОУ "Никола Маринов". През тази година е в девети клас.

"Тракия глас България” се представи пред младежта на Търговище

 

Заводът за стъкло „Тракия глас България” в Търговище беше посетен от Клуба по журналистика, създаден към Младежки дом по проект „МИКЦ-Търговище – информация и консултация за младите хора”. Целта на тази визита бе младите журналисти да научат повече за организацията и производствения процес във фирмата.

В началото на посещението с презентация накратко им бяха представени отделните цехове за изработване на плоско, домакинско, обработено и автомобилно стъкло, както и огледала. По-подробно на учениците бяха представени заводите за плоско и домакинско стъкло. Там те се запознаха с процеса на изработка, а чрез специални очила успяха да погледнат в нагорещените до 1 500 градуса пещи. При разходката си в най-големия производствен комплекс на Балканите, с площ над 1000 декара, младите журналисти разгледаха високите 85 и 130м. комини, намиращи се в близост до градините с рози и лозята. Интересни факти, които младежите научиха са, че завода използва специална система за пречистване на дима от комините и че за световното първенство по футбол в ЮАР от Кока-Кола са им възложили да произведат 13 млн. чаши.

В края на посещението си учениците получиха подаръчен комплект от директора на „Тракия глас България”.

Автор: Преслава Георгиева – Клуб по журналистика

 

< Предишна		Следваща >